Какво чуват вашите пациенти, когато им съобщавате лоши новини?
17.07.2012Всички познавате този поглед.
Това е погледът на пациента, който казва: „Никой никога не ми е казвал, че моят карцином не може да бъде лекуван”, „Никой не ми е казвал, че този медикамент може да промени живота ми към лошо”, „Никой не ми е казвал, че съм имал и други възможности”.
И, отделяйки един час, за да изясниш нечия комуникативна катастрофа, появила се изведнъж, ти се чудиш: какво точно си казал?
Лесно е да си представиш, че предишните лекари са били твърде заети, за да обяснят трудните избори, пред които е изправени техните пациенти. Твърде съсипани от работа и може би твърде нежелаещи да отделят достатъчно време за тези емоционално натоварващи разговори. Парадоксално, медицинските записи често показват, че тези важни въпроси СА БИЛИ дискутирани, най-подробно, със старшите лекари.
Тогава, защо пациентите отнасят толкова различни послания от тези срещи?
Отказват ли те да чуят информацията, която се опитваме да им дадем? Или не могат да я приемат? Или ние сме били твърде внимателни, когато сме обсъждали възможността за странични ефекти, неуспех на терапията, смърт – предпазвайки ги от травмата от обсъждането на тези реалности, или предпазвайки себе си?
Всъщност, някои лекари приемат по-позитивния тон при своите консултации. Те предпочитат да оставят своите пациенти оптимистични. Когато те дискутират възможните „клопки”, те правят това толкова повърхностно, ограничавайки се до „кратката редакция” на своя договор с пациента. Пациентите им напускат клиниката въодушевени, с вяра в способността на техния лекар да държи заболяването им под контрол.
Това е, което те искат да чуят. И какво им дава този позитивен подход? Издържливите, непоколебими пациенти често не се депресират от лошите медицински прогнози. Но когато най-лошата възможна новина трябва да бъде съобщена, често от различен лекар, тези пациенти са най-трудните. Подходът, който им е помогнал да преживеят досега – фокусирането върху възможността от медицинско чудо, игнорирайки най-честия изход, - сега им пречи да приемат факта, че природата ще свърши своето.
Може би ние трябва да бъдем по-директни, когато се срещаме с пациенти с нелечими заболявания – но това не е нашето единствено средство. По-мекият подход, да помогнем на пациентите да приемат неизбежната съдба, поддържайщи техния оптимизъм и очакването за по-добро, вероятно е възможен, но и много труден.
И накрая, ние трябва да сме способни да издържим на „този поглед”.
Превод: НСОПЛБ